Friday

юни липи и преоценки


Лятото се изнизва между дъждове и адски жеги
Поне ароматът на липи е тук, за да ми напомни
колко чаках този юни, как от толкова много време
за пръв път пролетта мина неусетно. Щастливо
А с лятото вместо да дойдат недоспаните нощи
лягам рано, заспивам, събуждам се от болка вляво
Там, където още те има
Там, където ми се иска да не беше влизал
щом нямаш намерение да останеш
или си готов да си тръгнеш толкова лесно
Това не е поема за драмата
А извинение, че не ми се пише
и не отдавам нужното на липите, на юни
Въпреки, че силно ги обичам
понякога забравям да ги отбележа

Всъщност това е писмено доказателство
че недооценявам лятото
както ти не оцени мен






Thursday




Купих си нещо червено, нещо жълто и самолетни билети, продадох очакванията за любов като ненужна вехтория и стегнах раницата за соло пътуване. Защото най-добре е да избягаш от всичко, за да намериш онова, което ти трябва. Иначе си заринат в битака на ненужните варианти и се луташ напразно.

 13 дни и лятото ще ме приеме в топлите си обятия. Усещам го като завръщане у дома след дълго пребиваване в училищен пансион, където никой не те обича. 
За малко мислех, че ти ме обичаш, но после стана ясно, че повече обичаш себе си, а аз не мога да бъда Майка Тереза до глупост. Защото не съм майка. И не се казвам Тереза. А съм Аз.  И не мога да живея необичана. Като котка съм, обичам сама, мога сама, но искам в ръката на стопанина ми да има ласка за мен. Иначе съскам. И си отивам.

Tuesday

женското "нищо", което крещи за помощ


Толкова се чувствам малка, когато не знам как да си заявя потребностите. А съм достатъчно голяма, за да знам, че мъжете мисли не четат. Как да изрека с женските си устни думите на детето, което толкова се страхува да не бъде оставено, отритнато или нежелано?  Оформям думи, казвам ги на ум, репетирам и като застана пред него омърлушена и странна, той пита какво ми е, а аз казвам великото женско "нищо", което всъщност неистово крещи за помощ.
Никак не е нищо. Искам си вниманието, както преди. Искам лекотата, с която ме докосваше, когато се страхуваше, че не може да ме грабне. Искам онази тънка негова неувереност, която го кара да ме печели всекидневно. Искам онзи поглед, с който сутрин ме събужда, защото не знае утре ще има ли тази възможност.
Искам да не съм удобна, искам да не съм ежедневна. 
Не мога да съм дънките за вкъщи. Искам да съм красивия панталон, с който внимаваш как сядаш, за да не го измачкаш и който приглаждаш с удоволствие и гордост. 
Знам колко е хубаво да знаеш, че на някого му е така спокойно с теб, че казва "ние" без това да те омаловажава и да ти отнема правото на собствен глас. Знам.

И все пак искам да продължа да бъда прелъстявана. Толкова ли е лошо?


 

Monday

на един смс разстояние


Скарани сме. Гледам мач с момчетата, пия бира, смея се високо, но отвътре ми е празно. Успокоявам се и се ядосвам едновременно от факта, че не се обажда. Явно му е все тая. Задник като всички други.
Малко тъжна и пълна с липси се прибирам, гледам се дълго в огледалото - изглеждам като изоставено дете. И осъзнавам, че е най-лесно просто да спра да се инатя. Хвърлям произволни дрехи в раницата, викам такси и точно, когато съм на входната врата, получавам съобщение. 
"Няма те".
Светът е преобърнат.
Изведнъж таксито ми се струва твърде бавно, светофарите твърде дълги. После съм на един дъх до седмия етаж и вече го прегръщам.


После се лекуваме взаимно. И сънят ми е спокоен за пръв път от дни.




Wednesday

ти си*


бялото на любимите ми кецове
каишката на цветния ми часовник
полъхът на летния ми парфюм
трепетът, който се лута в гърдите ми преди полет
вълнението при опознаването на всеки нов град
пошираните ми яйца с бекон
любимото ми 'добро утро' в 5 a.m.
и часът прегръщане насън след него
любимото ми 'тръгвам към теб'
шоколад и чипс с чушка едновременно
совиньон блана, който те научих да пиеш
джаз във вторник вечерта
любимата форма под ръцете ми
премреженият поглед над лицето ми
съненото мърморене вечер
неочакваното събуждане
моето мърморене сутрин
ако е нямало неочаквано събуждане
причината да броя часовете до следобеда
слънчевите очила, в които се оглеждам
и още много неща  

тепърва
да дописвам 
*след като те бях класифицирала като 
"всичко, от което нямам нужда"



Friday


малко бях позабравила коя съм, малко се бях изгубила в това да бъда глупаво щастлива
да вярвам, че сега е различно (забелязали ли сте как сме свикнали да вярваме, че всяко нещо, което ни се случва, е различно, неповторимо и не като при другите?)
изоставям наклонения шрифт на дните и нощите с теб, за да се върна в правите редове на петолинието си, въпреки че аз нотите мога само да ги чета, но не  и да ги изпея правилно
обичам скования фон на живота си, дори когато е соло
дуетите понякога са твърде уморителни за самотните бегачи, които не разбират от музика


Thursday

преди години*


* когато ме попита какво за мен е щастие



Аз и ти, една от малкото сутрини, когато никой не заминава за никъде. Събуждаме се и е слънчево и хубаво и се прегръщаме. После се разхождаме и аз се уморявам, а ти ми се смееш, че не мога да тичам, а уж се опитваме да тичаме. 
После просто ядем на терасата и е светло и хубаво, ти пиеш бира, пушим цигари и нямаме планове за деня,  но просто е леко и безтегловно.

Това е.
Простичко.
Не съм искала да изкачвам Еверест на гърба ти.
Не мисля, че трябва да ти става гадно, за мен това е много хубав и светъл спомен.
Както ми е хубаво и за нещата, които съм си представяла, че ще правим.
Макар че така и не сме ги направили
Като например някой път като останеш вкъщи и да направя палачинки, макар че не съм много добра в палачинките.



Friday


– Никой и нищо не може да надвика човек, който крещи срещу собствената си рана. Това е най-глухият човек на света. И най-добрият учител по търпение. Едно не си простих – дадох надежда на наранена от друг жена. И си я взех обратно на тръгване. След мен в тези очи вече нямаше рана, имаше ад.
– Къде е тя сега?
– Където и да е, знам, че ми е простила. Осъденият да помни съм аз.


 "Живот в скалите"

Wednesday

and Supergirls don't cry

When you're in love, what can go wrong


От времето, когато първо още не знаех, че обичам, а после си мислех, че обичането е всичко, от което имаме нужда, че любовта стига и всичко ще бъде наред.
За един кратък момент не ти стигнах,  не бях достатъчна, никога не станах  всичко с тази глупава моя идеалистична любов.
Когато си тръгнах, бях грешна и недостойна, когато се върнах - станах виновна.
Но така и никога не станах любима.
Само че супермомичетата не плачат. А скачат с главата надолу и обичат, без да чакат някой да ги хване преди дъното на бездната. Едно падане стига, за да се научиш да летиш.
И да разбереш, че плачът не помага, а ожулените колене понякога минават по-бавно от ентусиазма на момчетата.
Само напразното обичане не минава бързо и онези, които най-малко заслужават, имат най-голямо място в сърцето ти. За да го разкъсат все по-непоправимо.
Супермомичетата  обаче продължават да вярват, че всичко ще бъде наред.
И чакат Храбрия шивач да ги закърпи и обича със силните си ръце.
Да им свали акумулатора, да им оправи чистачките на колата и да не смята, че  това са глупави битови проблеми. 
И да ги остави да бъдат просто момичета. За да могат най-сетне да поплачат.
От щастие.








Thursday

Здравей


Какво ще кажеш  да зарежеш всичко, да зарежа всичко, и без това толкова време сме изгубили в глупости, докато сме дишали и обичали тук-там напразно погрешните хора, които са ни направили правилни един за друг?
Да им благодарим и да загърбим клишетата, очакванията и мечтите, които не са наистина наши и просто да бъдем естествени, което ще е нещо отдавна позабравено, но надявам се -  лесно припомнящо се като карането на колело?

Хайде остави обясненията и си позволи да не мислиш, и ми позволи да не мисля и да бъдем глупави и безразсъдни, да се събуждаме на нови места и докато другите се вълнуват от времето и лютеницата ние да отскочим до морето, нищо, че духа като за световно и снегът е арктически? Да гледаме безплатни късометражни филми в студения Люмиер и да изпием бутилка вино, ей така, направо от бутилката?

Хайде като ти пиша да не се правиш, че не си го видял, за да си придаваш тежест и аз да не се отказвам да ти пиша повторно, защото "дамите не правят така" и просто да тичаме един към друг без да гледаме кой прави първата крачка? 

Ей така, ако може да си уморен от игри, както аз съм уморена и просто да бъдем беззащитни един пред друг, за да сме непробиваеми за останалите. Да бъдем смешни и да бъдем cheesy, на кого му пука?
Просто е. 
Махам с ръка и казвам "Здравей", пък оставям да решиш ще отговориш ли от другия край на една Непозната.


Tuesday

на лошото време


Вали. Мисля си. Онази баба, която продава цветя в подлеза. При кого се прибира вечер и къде оставя непродадените китки?
Мисля си го, докато вървя с ръка под твоята, криеш ме под чадъра си, крачките са бързи, дъждът е проливен. Хубаво е някой да те крие под чадъра си, нищо, че е счупен.
Мисля си за хората, които не са били сами на 30 - дали са си мислили, че на 70 ще търсят топлина в подлеза, разбиране в чужди очи и подкрепа от непознати?

Една вечер минах през подлеза в 8 и уличният музикант с розовата китара пееше "пак ще се срещнем след 10 години". 3 часа по-късно още си беше там, само песента беше друга, но продължаваше да се усмихва и се замислих дали си има дом и дали някой го чака за вечеря. Не че мен ме чакат, но все се прибирам, никак не свиря на китара в подлезите. И мразя да чета разбиране в очите на непознатите.

Животът има ли две фази - самотен и пълен - и редуват ли се? Защото, ако е така, значи ли, че моето пълно най-сетне предстои?

 Защото слънцето ни липсва едва, когато завали. И започваме да пишем оди за летните вечери с аромат на диня. 
И с живеенето ли е така? И кога ще ми дадат ключа към шкафчето с канелените кифлички?








Януари ми е Май


някак морско ми е на душата от вчера
сънувах синеморски пейзажи
представих си майското зелено
на морското синьо
и се вълнувам
добре дошла отново, Аз,
след няколко успешни битки
краят на войната е подписан.