Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна

Като че ли нямам вече какво да кажа на света. Не пиша. Уморих се да се опитвам да говоря с хората около себе си. Сякаш си говоря сама. Или не ме чуват, или оставам напълно неразбрана. Уморително е. Предавам се. Просто се обръщам навътре към себе си в тихо нежелание да очаквам разбиране. Обидно е да ми се обиждат хора, които никога не са поискали да надникнат в душата ми наистина, а просто са искали да видят своето обожестевно отражение в очите ми. Отварям прозорци, затварям врати. 

Само сърцето ми е винаги отворено. И за прегрешилите. Докато не хлопнеш вратата зад гърба си. 

Мразя някой да си тръгва с очакването, че ще моля по някакъв начин да остане. Това не е игра на  гоненица и криеница. Животът или те учи да приемаш другите, или ставаш самотен бегач на дълги разстояния. Мен ме научи да приемам факта, че хората понякога просто си тръгват ей така. Чувствата не са пейка в чакалнята на гара, където да останеш за малко - час, два, или да пренощуваш на завет. И ако си изпуснал 1-2 влака, не присядай при мен за почивка. Нямам време да бъда някой друг, за да отговоря на (о)чак(в)анията. 

Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна на пръв поглед, разочарована и отегчена от хората. Но поне знам коя съм. Не ме е страх да призная пред себе си онова, от което много хора се крият - когато даваш, винаги го правиш основно заради себе си и желанието си да се почувстваш важен. Изтъкваш го и искаш признание за направеното. Когато давам, дори не разбираш, защото е най-естественото нещо на света. Като въздуха. Той не очаква благодарност за това,  че влиза в белите ти дробове.

Стените ми са високи, но отварям вратата твърде често. Не се страхувам да вярвам, че още някой може да е истински...