Orange Highlights

Любов от пръв поглед. Обектът - Olissipo, погледът - от хиляди метри височина, трепкащи светлини и мостът 25 Април.

"Приготвил съм къщата и те чакам". И става топло и светло.

Къси панталони. "You are exactly where you need to be" на фона на бялото.

Жълто. В този град, в тази страна, трябва да носиш нещо жълто, нещо синьо и нещо оранжево. И длан, която да държиш по калдъръмените улици, отвеждащи те към забравени времена.

Hard Rock Cafe. Corona. Jason Mraz.

Miguel Bombarda. Улица, която те преследва цели три пъти. Кафенета по ъглите.

Шоколадов сладкиш. Кафе с много мляко. Симпатични момчета със забавно-сладък акцент.

Шарени хора. Усмивки.

Много площади, фонтани и гълъби.

Порто. Фадо. Хляб, сирене, грозде и смях.

Влакове, спирки, табели. Sintra.

Раница, в която се побира целият ти досегашен живот и очи, жадни за целия голям свят, който те очаква.

Замъци, стъпала, зелено и синьо  и много вятър в косите и в диплите на роклята.

Две колела, две каски, едно падане. Ожулени длан и коляно. Как да забравиш Colares. 40 километра за един ден.

Океанът. Praia Grande. Praia Adraga. Cabo da Roca. И пътят обратно, с отмалели крайници, които те тласкат  напред, а сърцето остава някъде по крайбрежието при положеното камъче с тихо прошепнатото "искам да се връщам за още".

Мед и масло върху филия на слънчева тераса.

Rock in Rio, шарено, музика, глъч и среднощно пого.

Смълчани катедрали. Храмове под небето. Градини и толкова много див цвят.

Сангрия в чашата ми,  под краката ми се плиска приливът, а пред мен трепка в светлини червеният мост, отвъд който Той простира дланите си над града и го закриля. А Norah осигурява идеалния soundtrack към преживяването.

Стотици моменти, които искаме да превърнем в .gif файлове и да запомним завинаги. Или поне да ги превъртаме отново и отново, когато имаме нужда да се връщаме в един вълшебен свят без чието познаване не знам как съм живяла.

След 8 дни лятото свърши. Да живее лятото. Което тепърва предстои.

In Brief

Храня се питателно с очакване, усмивките ми никнат на устните като гъбки след дъжд, а сърцето често прескача по някой и друг удар.
В твоя чест.



Q & A

Той ме пита, цитирам: Какво би те направило безкрайно щастлива?

Не знам, отговорих на глас. 

Да искаш да узнаеш наистина, си помислих.

As Simple As That

Става ми тъжно, когато закъсняваш за среща, не защото се налага да чакам, казах ти, аз друг мъж цял час не  съм чакала, най-малко пък на летище, нито пък след мъж съм тичала, особено на високи токчета. Става ми мъчно, защото времето изтича толкова безмилостно, че яд ме хваща на лошотията му.

После обаче ми харесва да ме прегърнеш в гръб, докато просто чакам на каменните стълби. Странното е, че не съм изненадана, май защото цялото ми очакване е събрано само и точно в  тези прегръдки, в протягането на дланите, които казват вместо нас толкова повече.Толкова всичко.

Малиновото вино прави устните ми червени, кара ме да забравям, че имам котешки мустаци от домашен шоколадов крем и се разлива във вените ми настойчиво, почти до върха на пръстите ми, които топло притискаш.

После успяваме да се скараме по улицата и си давам сметка пет минути по-късно колко смешни сме двамата, вървейки ръка за ръка, а устите ни мелят тъпи аргументи, някак твърде независими обаче дланите се пристискат неуморно, докато езикът отдавна се е изчерпал. Тогава сядаме на топлите камъни на площада, с неизменните две бутилки ябълков сайдер. 

В небето има червени нюанси, които залезът е забравил да си прибере, а самолетни дири ги разкъсват с белотата си. 

Гладът в стомаха остава някъде далеч, когато има други жажди за утоляване. Горещо е, албумът отдавна е свършил и iTunes смутено мълчи. А ние просто се прегръщаме. По покрива треперят дъждовни капки. 

Часовникът все по-бързо отмерва  минутите, подгонен от завистливото време, което иска да ни изтръгне от прегръдката на краткия сън. В който всичките ни извивки са плътно прилепени сякаш завинаги, а всъщност за предварително преброени минути, след които Луната гледа опулено жълтото такси, което те отнася по тъмния булевард.

Стоя на последното стъпало. Упойката на съня не ме е напуснала, но смътно усещам, че нещо ми режат. Изрязват малка част от плътта ми и я отнасят някъде. За твърде дълго.

Очите ти, преди да изчезнеш по стълбите, ме разстрелват. В погледа ти има твърде много болка за човек, който твърди, че може да казва просто чао, да прави просто секс, а после... твърде силно прегръща.

1+1

Не искам да променя света си заради мен, не искам да го изправям пред избори и кръстопътища. Не искам да изисквам нищо, защото не изпитвам такава потребност.

Искам да ми е свободно и щастливо все така, да не губя хелиевото усещане, че в този момент в две твърде далечни точки на планетата всичко е съвсем наред.

Харесва ми да знам, че всяка споделена секунда се случва, защото е желана. Пълна липса на правила и споразумения, които и без друго убиват.

И все пак имам едно желание.

Когато рамото ми докосва неговото, искам да е само и единствено защото точно тогава и  точно така ни харесва. И нищо друго. Всяко друго положение не бива да удовлетворява.

И още нещо.

Искам за него да е важно същото.

Защото 1 + 1 наистина е 11.