Those Who Wait

|Слънцето залязва. Звездите се въртят в нощното небе. Далеч горе намигва светлина. Идва друга ракета, оставя червени следи в космоса.

Живея в кладенец. Живея като дим в кладенец. Като пара в каменно гърло. Не се помръдвам. Не правя нищо, само чакам. Виждам над себе си студените звезди на нощта и утрото, виждам слънцето. И пея понякога старите песни на този свят. От времето, когато бе млад. Мога ли да ви кажа какво съм, след като не зная? Не мога.

Просто чакам.|

© 1949 "The One Who Waits",  Ray Bradbury
© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски

Exorcismus. Let's begin with Purgation

Напоследък спя доста добре. Спокойно, дълбоко и така пълноценно, че сутрин в огледалото ме гледа едно свежо, сияйно лице. Каквото не бях виждала от доста време. Напоследък дори сънувам. Но не кошмари. Избягаха някъде.

Тази нощ сънувах улиците на голям, но красив и цветен град. Да, имаше много цветове. Навсякъде. А аз вървях сред тях и се усмихвах. Правех малки, но уверени крачки и попивах всяка непозната фасада с желанието да я запечатам на плаката, която след време знам, че ще избледнее, но сега е единственото, което имам.

Вървях, а усещането беше за летене. Събудих се с усмивка. Протегнах се в леглото. Пухената завивка ме прегърна по-меко от ръцете, които до скоро мечтаех да ме обгръщат.

Всичко ми се струва толкова далеч. Само няколко забравени вещи напомнят, че наистина се е случило. Някъде отдалеч ми маха един красив летен спомен, паркът, жълъдите под краката, слънцето в два чифта сънени очи и една посветена песен.

Краката ми докосват пода. Топъл е. И всичко е някак живо за пръв път от много време.

След толкова време в лъжи и болка, една истина ме освободи от страховете. Освободи ме от всичко. Сега вместо тяхната тежест на раменете ми има криле.

Вече мога да се усмихвам отново без кристали в очите.

Благодаря (ти).

Beatitas

Beatitudo nоn est virtutis praemium, sed ipsa virtus...

Щастието е за смелите, щастието е донякъде за безразсъдните...Щастието е за всеки, който може да го понесе...

Коледни истории

Мислите ли, че по Коледа наистина става чудеса? Или че Дядо Коледа съществува?

Аз не вярвам в нито едно от двете, е, може би малко в първото, но след тази Коледа си записвам да се сещам по-често за тези измислици и да си ги повтарям на глас. Може пък да се материализират вярванията, кой знае!

Помните писмото ми до Добрия старец, помните и непразничното ми настроение точно преди тези обичани от всички зимни дни. Смея да кажа, че някак на моята Коледа се случи малко чудо и тя просъществува като такава! Истинска Коледа за мен. Вярно, не я пусна Дядото през комина, но мисля, че някой се опита, при това успешно, да ми покаже, че не съм права да мразя и злословя срещу Коледния дух и чудесата, които всички очакват да се случат по това време на годината.

След като в самото навечерие на празника получих най-незабравимия подарък в живота си, подарък, който трудно може да бъде засенчен, няма да кажа точно какъв, но няма нищо общо с класическите дарове, които си разменят влюбените, първо, защото за влюбеност не може и дума да става, второ, защото по принцип подаръците не предизвикват порои от сълзи и разочарование. Да наблегнем на това, че моят любим човек ми подари нещо незабравимо. Сигурно ще го помня до края на дните си този дар. Споменавам го само за да обясня нежеланието си да участвам в бляскавите празници и да се радвам на финтифлюшките.

Та по тази причина, след горните емоции, вече бях отписала вероятността нещо да ме развълнува повече в предстоящите празнични дни. Прибрах се у дома. При хората, които ме обичат и ме очакваха с нетърпение. Както каза Мишо – и се оказа неземно прав – родителите и близките са най-важните хора в живота ти, единствените, които могат истински да те заредят с положителни емоции.

Още с пристигането се обадих на половината фамилия, че съм кацнала меко. Оказа се, че брат ми разбрал-недоразбрал, мислел, че се прибирам в събота и се отдал на трудови дейности. Заварих цялата къща в кръв, което ме докара до писъци, а после се оказа, че това червеното навсякъде е просто грунд, с който се мажели стените на банята преди лепенето на плочки...

Прекарах чудесна Бъдни вечер, с ястия, приготвени от мен и милата ми мама, която вложи цялото си старание да приповдигне духа ми с всички познати на науката и техниката начини. След претъпкване със случайно докаран нечетен брой (11) ястия, изгледани през деня поне 4 коледни филма с романтична тематика и happy end, в края на всеки от които дуднех как може хората да вярват в такива глупости като любов, вярност и „заживели дълго и щастливо”, се появи любимият ми член от семейството – братото. Който заповяда да си надигна задника и да му отида на гости, защото имал освен всичко друго, пълнени чушки с боб по специална рецепта!

Така се преместих от една маса на друга, с тази разлика, че на другата имаше едно супер яко вино, за което няколко месеца по-рано бях сваляла гроздето от чепките със собствените си ръце. Е няма такова удоволствие – да пиеш плодовете на собствения си труд :D

Подаръците за моите племенички избирах дълго и след нервен разбор – вече не са за кукли; стига книги и енциклопедии, че ще ме намразят; вече им е време да кифлеят, нека им помогна! Подаръците бяха, меко казано, одобрени и вкарани веднага в употреба заедно с кашона шоколади, който ги съпътстваше.

След няколко часа в приятно опиянение се прибрах и легнах в леглото си, което никога не ми се е струвало така хубаво. Може би, защото мама беше подредила така завивките , че като отворих вратата и го погледнах, имах усещането, че са застанали в поза „ела да те прегърнем” и ме мамят с пръст. Това последното май е заради виното. Чаршафите нямат пръсти :о

В Коледната утрин телефонът ми се разпищя от ранни зори с поздравления, пожелания и хубави думи от приятели и колеги, които леко затоплиха душицата ми. От доста важен за мен човек получих просто суховат sms с „Chestita Koleda, Nade”. Но някак не беше достатъчно да ме натъжи, защото получих дузина топли обаждания от всички краища на страната, както и едно от доста далечна точка от географската карта.

След прочита на съобщенията, отговор на всички, ахкания, охкания и пожелания, дойде ред на сутрешния ми тоалет, по средата на ритуала се появи майка ми, която държеше да ме уведоми, докато си епилирах краката, че Галена е пристигнала. Тя е моя много добра приятелка от хубавите млади години, когато шумкарствахме заедно. Веднага й звъннах да я поканя на кафе, тя прие поканата и аз – супер щастлива – седнах и зачаках с кана гореща вода, нескафе и чай, сладкиши и всички други съкровища, които ми се намираха под ръка. 15 минути по-късно тя се обади да каже, че съжалява, но с благоверния имали много спешна работа и нямали време за кафе, щели да пият някъде на път. Стана ми тъжничко, но не й се разсърдих за тенекията, все пак е Коледа!

За да се утеша, предложих на майка ми чаша чай и погнах сладките. Поредният звън на телефона  ме подразни, но реших да удостоя апарата с внимание. Беше Галка-малка. Купили си кафе и уж да тръгват, ама...не можела така да не ме види, идвали към нас да си изпият кафетата с мен! Все пак Е Коледа! Радост голяма, дойдоха с пластмасовите си чашки с еспресо, останаха за пая, по едно нескафе и хиляден поток от думи, които напираха да си разменим. Бях щастлива, че отмъкнах предната вечер един шоколад от кашона и го оставих за себе си, защото го дадох на Галка за „произведението й”, разбирайте – за сина й.

Следобядът беше изпълнен с аромат на канела, печени тикви, баница, свински гърдички и ребърца и всякакви други неща, които си забранихме предната вечер в името на постната традиция. Вечерта стана още едно чудо – баща ми се прибра навреме, прецедент, какъвто не помня да се е случвал досега. Винаги сме седяли на вече подредената маса да го чакаме. Намерих в мазето кисели лукчета и домашен пастет. Спомени, неразривно свързани с баба ми и неуморните й ръце.

Коледната вечер продължи с някаква комедия и не мина без появата на брат ми, който настоя, че трябва да излезем. Малко по-късно и след дъъълги убеждения двамата седяхме пред бутилка Джак. В заведението нямаше такава от 700 мл и си взехме литър. Белята беше сторена. Неочаквано се намерих в средата на случайно формирана сбирка на класа! Радости и прегръдки, разкази, шеги по адрес на онези от тях, които вече са в схемата "женени с деца" и самоирония от другите, т. нар. неудачници, които все още нямат и котка даже. В 5 и 30 сутринта успешно се добрах до леглото си. След няколко часа сън се чувствах добре, нямах махмурлук и бях готова да кажа много добри дума за чичо Джак, ако не се беше появил брат ми в ужасен вид и пъшкания.

Мдам. Страхотни дни бяха. Дори успях за малко да забравя някои проблеми, които с прибирането в София ми напомниха за себе си на момента. Но все пак е Коледа. Да гледам позитивно дори на тях, е мисия възможна.

Тази година реших да не си правя равносметка, както миналата. Цял ферман на годината, в която не ми се случи почти нищо хубаво, няма да посветя. Мога да обобщя, че в живота ни винаги има хора, които се радваме, че познаваме, има и такива, които ни се иска да не сме срещали, както бихме искали да не срещаме ураган. Защото не е невъзможно да оцелееш, но просто вече не си същият след тях. Има хора, като гореспоменатите мои близки и приятели, за които мога да говоря и пиша много. Има и такива, за които не бих написала и една дума вече. За първите бих дала да ми извадят и очите. За вторите не бих проронила и сълза. Сравнение на изминалата година с предишната – надсловът It’s getting worse би го описал най-добре. Но хората често живеят в заблуда и крайна вяра в другите. Което прави разочарованието неизменен техен спътник.

Та така. Имах една чудесна Коледа от много години насам. Краят на годината донесе един друг край, който може би трябваше да бъде поставен година по-рано. Но вече знам доста повече за хората и колко егоистични и безсърдечни могат да бъдат някои. Но и колко състрадателни могат да бъдат други. Най-големите радости, но и най-големите болки, ни ги причиняват тези, които сами сме избрали да обичаме. Защото нищо не е по-хубаво от намереното в другия щастие, но и нищо не тежи повече от осъзнаването на собствения неправилен избор.

Вярвам, че затвори ли се една врата, се отваря друга. Или поне прозорец :)

Както и, че смъртта на гъсеницата е началото на живот за пеперудата.

Чувствам се свободна. За пръв път от векове. Съм Аз. И дишам. И искам да изчистя живота си от всичко ненужно. Ще оставя усмивките. Надеждата. И вярата, че някъде там е моето щастие и ме чака да се подготвя достатъчно за него, за да ме навести и да остане.

Надявам се, че Добрият дядо и духът на Коледа ще изпълнят и останалата част от писмото ми и ще ми донесат емоциите, които така силно искам. И...очевидно след тази Коледа аз вече вярвам, че стават чудеса. Понякога щастлив те правят не нещата, които мислиш, че искаш, а онези, които се появяват нечакани.

Мразя лигавите пожелания и настроението по тези празници, в които всички говорят, че обичат целия свят. Понякога губим прекалено много време и усилия да обичаме неправилните хора. А животът е кратък. Не обичайте целия свят. Обичайте хората до вас, които го заслужават истински. И не забравяйте да им го показвате.

Try To Remember Or Better Try To Forget

Дали помниш още защо онзи малък, заедно намерен дребен символ на летните ни дни лежи на бюрото ти на най-почетно място? Дали помните онази забавна кино-теартална-бирено-цигарена вечер, която приключи на зазоряване. Помниш ли всъщност вече какъв беше вкусът на целувките без сол по завитите краища на устните? И че всъщност едно време се извиваха нагоре само при мисъл за него, а не  в тъжна средна скоба, както сега...

Помните ли кои бяхте или са останали само някакви сенки да хвърлят отражение по стените на голата недовършеност на пътя ви?

Вече не помниш кога започна войната на живот и смърт. Битката срещу озверението, че ти си такава, а той - такъв. Не си спомняш дните преди Големия срив, когато равната повърхност под краката ти се счупи на две и полетя в бездната на безумието, а поглеждайки назад видя него, с пръст върху детонатора...

Дали помниш и дали искаш да помниш, че някога тези пръсти притискаха твоите с вълнение, до влага? Дали помни той защо някога ги е впивал в цялата ти същност с желание да пропие  всяко твое желание до крайната фаза на физическа зависимост от това налудничаво опиянение?

Помни ли коя беше ти, която той искаше? Защото днес, до колкото усещаш, му е мъчно само за това, което е бил той, когато те е искал. Да се вините взаимно. Или да обвините желанието, което вкоренено в теб и него, ви промени един за друг,  сетне ви накара да се издеретете до кръв десетки пъти, а после да се прегръщате с влажни от кръвта ръце и да търсите спасение един в друг...спасение един от друг.

Кой си ти. Коя съм аз. И защо така и не се запознахме с Ние.

Помниш ли вече? И дали някога си знаела.

Помниш ли още, че съществуват желания, които да прошепнеш в тихата нощ, с поглед към звездите, от които вали новородена надежда...Помниш ли?

Явно да. Защото все още тайно въздишаш по смътно запомнени картини, полузабравени дни или реалистични сънища, родени от плодовито, но неоплодено въображение, което тихо очаква в дебрите му да покълне, от нейде довято, семенцето на вярата, за което топлите му скути да се погрижат, за да го изпълнят със смисъл.

Помниш ли, че едно време си се докосвала до цвета му? Сигурно. Затова сега ненавиждаш всичко, което ти напомня, че някога го е имало. Започвайки от него. И по-точно  него, който беше забравил преди теб всички тези неща...

Will You Be My Friend?

Приятелството. Тази разтеглива категория, в която често слагаме хората около себе си. И такива, с които ни делят хиляди мили, но само физически.

Приятелството доста силно е променило значението си в последните десетилетия. С тази "титла" вече се кичат дори виртуалните ти познати в социалната мрежа. Edit your friends. Send a friend request. Accept friend request. XX and YY are now  friends. Remove срещу името на всеки от стотиците ти "приятели". А какво е приятелството? Малко повече от poke, честит рожден ден на wall-а и споделяне на пиянските снимки. Имах приятелка, с която с години разменяхме хартиени пликове по пощата. Беше някак романтично. А едно време знам, че в училище майка ми и баща ми са имали приятели от чужбина, с които са си пишели. Нещо като задължителна извънкласна дейност...

Факт е обаче, че чрез мрежите понякога намираме хора, които в последствие наистина стават наши приятели, т.е. доста повече от профилна снимка редом до твоята.

Приятелството е категория, която често отричам. И то благодарение на хора, които съм считала дълго за приятели, а се е оказало, че не са. Защото приятелството включва добрите отношения и добрите намерения на другия към теб и обратно. Уикипедия казва, че понякога отношенията на лоялност и преданост в приятелството граничат с алтруизъм. Малко по-надолу в статията, която за щастие не е съвсем мъниче, се казва да видим още  Любов. Логично. Някак няма приятелство, ако не обичаш някого по определен начин. И не говоря за различните видове приятелства с (взаимни) облаги. Имам предвид чистото приятелство между хората. Разбира се, приятелството между половете е една доста оспорвана тема. Лично аз съм на мнение, че между мъж и жена не може да има приятелство, ако не се харесват взаимно и не се привличат с няколко градуса над точката на приятелско кипене на емоциите.  Хората избират за приятели обикновено хора, които харесват, които са по някакъв начин привлекателни. Рядко някой ще си признае, но никой не иска да има непривлекателни хора в обкръжението си, да не говорим за такива приятели. Освен може би един специален тип хора, които обичат да се обкръжават с хора с по-ниски качества от техните, за да изпъкнат по-лесно на техен фон. Но тук малко се отклоняваме от приятелството, струва ми се, и навлизаме в дебрите на бизнес сделките - аз изпъквам на фона на твоята посредственост, ти пък се радваш на това да си в компанията ми.

Неистинското приятелство често ме е карало да се разочаровам от непостоянството на хората. Защото често се случва приятел да ти дава съвети, които не са изобщо в твоя полза. Защото често "приятелите" очакват не просто да споделят неприятностите си с теб, но по възможност да причинята такива и на теб. Не знам дали е нашенски манталитет, или е "човешко" по принцип да се успокояваш от факта, че ти си зле, но не си единственият в това положение.

Съвсем нямам намерение да пиша екзалтирано за приятелството или за липсата на истинско такова. Тия две залитания са ми крайно неприятни.

Пиша по темата  заради малкото моменти, когато съм чувствала до себе си приятелско рамо. Само искам да кажа, че това рамо никога не е било женско. Ако не броим майка ми. За да бъда честна ще кажа, че най-големите разочарования в тази насока съм преживявала именно от жени. Много добри приятелки, които или говорят зад гърба ти, разказват на трети споделени от теб лични неща, опитват се да сложат ръка на гаджето ти или най-малкото му се умилкват и прочие кучкарски истории. Била съм свидетел на дърпане на коси по повод "ти знаеше, че сме скарани и не правим секс и си се възползвала да го съблазниш!", което отвсякъде си е ситуация should-I-LOL-or-should-I-cry?

От другата страна - моите мъжки приятели никога не са ме предавали. Но винаги съм искала да знам дали биха били така добри и винаги на разположение, ако бях  грозна и мустаката? Защото все пак вярвам, че човек избира за приятели хора, които харесва по различни причини. Е ли възможно чистото приятелство между мъж и жена, които не са слепи, скопени или хомосексуални? Е ли възможно истинско приятелство между жени без нотка на съперничество, което е много трудно постижимо? Е ли възможно приятелството между мъже, ама истинско? Такова, че ако най-добрият ти приятел ти каже, че е гей, ти го приемаш такъв и продължаваш да го обичаш без да се притесняваш от неговата сексуалност? Ако най-близкият ти приятел те предаде по някакъв гаден начин, например - спейки с жена ти, прощаваш и продължаваш напред с нова вяра в него или доверието е мъртво => приятелството е в миналото? И ако някой ти е истински, ама истински приятел, би ли направил нещо, което знае, че ще те нарани? И да не се измъкваме с "не беше нарочно, не знаех, че така ще стане и така ще реагираш". Защото приятелят с главно П те познава добре, познава убежденията, ценностите и реакциите ти и знае най-вече слабите ти места. И добрият приятел се старае да ги пази и уважава, а не да се възползва от тях.

Та така. Ако разгледаш стотиците си приятели във фейсбук или разровиш контактите в телефона си...колко имена ще отбереш, за които знаеш, че ще скочиш с боси крака върху жаравата и те ще направят същото за теб?

December, Come To Me*

Аз съм депресарка. Каза ми го един колега, когато днес споделих, че ми се иска да изтичам навън и да си направя снежен човек, да участвам в бой със снежни топки, да се почувствам измръзнала, но жива и да се смея, докато ме заболят устните от сухия студен въздух.

Аз съм депресарка. Понеже казах, че онова, което ни пречи да последваме детското си желание, не са стените на офиса, а фактът, че сме затворени понякога за собственото си желание за лудости, което се съдържа неизменно в желанието за живот.

Е, да. Такава съм. Защото не помня от кога не съм го правила. Да тичам под вихъра от снежинки и да усещам схванати, но щастливо зачервени, измръзналите си бузи.

 

Dec '08

  

Явно твърде ясно помня някои щастливи детски моменти и не искам да ги пусна. Което означава просто, че съм депресарка, защото не искам да се разделя с тях. Пораснала съм без да ги забравя. Не ти липсва нещо, което не помниш вече. Или понякога смътно усещаш, че нещо си забравил.

Понякога просто ми се иска да намеря някого, с когото да споделя това и той да ме разбира. Да знае какво е да те побърква отвътре някакво желание и най-вече – да не се страхува да го пусне навън.

Миналия декември чаках снега повече от децата. Сега не го исках. Но признавам, че заедно с режещият полъх на зимния вятър, носещ снежинките в първия им танц от балния сезон, ме лъхна и желание за лудости.

На някого да му се тича в снега?

*Inspiration - Norah

Dear Santa!

Скъпи Дядо Коледа,

Първо извинявай, че не съм ти писала никога досега. Все ме караха да пиша на Дядо Мраз, пък после разбрах, че го пенсионирали и ти го заместваш. В тези бурни години обаче разбрах, че подаръците ги купува мама, та спрях да пиша. В последно време, ще призная, искам все неща, които нито мама, нито някой друг може да купи с всичките пари на света. Не, не е playstation. И не е една любовна нощ с Брад Пит. Нито Порше Кайен.

Мили Дядо Коледа, затова ти пиша. Като последна надежда, че все някак мога да ги получа тия неща, за които мечтая. Не съм била послушна цяла година, нито дори цяла седмица не съм се удържала да слушам. Щото няма кого. Само себе си, но по едно време гласовете в главата ми станаха много и изключих звука. Та така. Подаръци определено не съм заслужила. И дано не приемеш за нахалство факта, че ти пиша с молба. А тя е следната – има ли там някъде, в твоята работилничка, забутана на някой рафт, може и позабравена от минали години, останала непотърсена, някоя хубава семейна Коледа? От тези, в които щастливо задружно семейство сяда на прекрасно подредена маса, за която всички са се потрудили през деня, мама е била със запретнати ръкави в кухнята, тате неочаквано се е появил с голямо коледно дръвче и цял следобяд го е намествал в хола, а аз съм подскачала щастливо да подредя играчките. Може и да съм счупила по някоя, но са ме погалили с усмивка по главицата и са тикнали в ръцете ми чаша топло мляко с какао, за да не надничам прекалено често в кухнята.

Добри ми Дядо Коледа, понеже знам, че за този подарък отдавна ми е минало времето, направи така, че да мога да дам такава Коледа на някой, който я иска не по-малко отколкото я исках аз преди стотици години. И, добрички старецо, не ме съди прекалено, че досега все вярвах, че подаръците си ги правим ние, хората, помежду си. Вече знам, че не е така. Ще помоля още...ти знаеш за какво. Когато минаваш над покрива ми, а ти знаеш къде е той, въпреки, че никога не съм те викала...когато минаваш отгоре, не забравяй да пуснеш не друго, а малко топлина в моето огнище. Не че нямам ТЕЦ, просто душицата ми зъзне, нищо че навън е декемврийска пролет.

И още нещо, последно...дали ще е против дядоколедовия кодекс да поразровиш писмата и да намериш някое, в което някой някъде има желания, подобни на моите? Дали ще е престъпление към личните данни, ако ми пуснеш координатите му по мейла?

Това е от мен. Дано писмото ми стигне до теб, въпреки, че у нас мобилните оператори се опитват да те пратят в отпуска по никое време, а аз sms не искам да ти пиша, понеже имам само минути включени към другите мрежи. Също така знам, че не играете със Снежанка на гол покер, не защото ти нямаш желание, а просто защото в Лапландия прокурорите са безмилостни. Така че не се притеснявай, вярвам в теб.

Всъщност се питам, ти на кого би писал, за да се сбъдне подобно желание?

Е, това е от мен. Пак се извинявам, че досега не съм се сещала за теб. Поздрави на джуджетата.

И внимавай, там, от високото с шейната, да не сбъркаш комина...Ще познаеш мястото. То много ще се различава от всички празнично осветени къщички.

Най-сърдечни поздрави ти пращам. Пък и да не наминеш, догодина пак ще ти пиша. Понякога и писмата се губят. Това го пускам препоръчано, надявам се нямаш нищо против обратната разписка.

Ще чакам. И гледай да свършиш бързо раздаването на подаръците, че да можеш и ти да си починеш в светлата Коледна нощ. Весела Коледа!

ПиНокиа

The Mirror

В тишината на нощта, в сумрака на съмването исках да избягам, но знаех, че няма къде. Капанът така отдавна бе щракнал, че вече е враснал в костиците на тънкия ми глезен. Лежа с притворени очи и се надявам, че след като толкова време не успяваш да ме убиеш, борбата с теб ще ме направи по-силна. Така съм те приела – моето предизвикателство. Не искам да те унищожа, а само да запазя себе си.

В светлината на деня се вглеждам в огледалото. По-друга ли съм? Или просто изглеждам по-измъчено. Като вечните самовглъбени герои от филмите за големите тъжни личности, които малко говорят, но носят планини от раздираща душевност зад бляскавите си ретини.

Знам, че тази нощ пак ще се боря с теб. И всяка следваща. А на сутринта огледалото ще ми показва с кристална яснота какво си ми причинила в поредната битка. За да ме накара веднъж завинаги да те презра за това, което правиш с мен, и да те намразя.

Знам, че ей сега ще си легна и ти ще дойдеш същата. Ще се боря колкото е нужно. Но няма да ми вземеш волята. Ще си тръгна още по-измъчена, но все така, немразеща.

...

На сутринта огледалото отрази смътния ми образ в напуканата си повърхност. В назъбените си парчета. В разкривената си рамка.

...По юмрука ми имаше засъхнала кръв...

 

Кой ме усмихна днес? :)

Миленка! Която някак е убедила Добрия старец в моето послушание през тази година и от негово име ми изпрати подарък! (Но аз знам чии златни ръчички са се потрудили над него:))

Благодаря, благодаря, благодаря! Толкова е хубаво някой да направи нещо така мило за теб, неочаквано, ей така, без причина, но очевидно - от сърце! Толкова е хубаво да знам, че все пак има хора, които са щастливи, когато радват другите :)

Този книгоразделител ми е любим от всички твои, които си споделяла в блога, въпреки че всичките са невероятни. Много внимателно ще избера първата книга, в която ще го сложа и винаги ще ми напомня за милия ти жест. И за приятната емоция, която ми донесе днес белият плик с пощенска марка и клеймо.

Хубавите пожелания, които си ми написала, да ти се връщат тъпкано! :D