Неведоми са пътищата. Земните горски пътеки. Широките първокласни. Космическите траектории.
Но най-непредсказуеми не, не са те.
Сърдечните пътечки.
Остават винаги неведоми.
Никога не знаеш защо сърцето ти е решило накъде и откъде да продължи. И при все, че то винаги си стои там, зад удобните еластични стени на гръдния ти кош, най-необятни са неговите пътешествия.
То пътува назад във времето, спира се в позабравени места, трепва при спомена за скъпи моменти, търси причини, намира пориви, рисува портрети, от които изтрива с гумата всички некрасиви черти.
То странства, полита на мили разстояние и изпитва неща, за които ти още не подозираш.
То тупти близо до други сърца на другия край на Екватора.
То пулсира живо сред чернотата на нощното космическо небе.
То търси бъдеще и се надява там, където всички сетива се свиват притеснено.
То понякога кърви, когато очите ти се усмихват.
То мълчи в агония, когато устните ти казват неистини и нараняват.
То ликува, когато очите на другия обожават цветното ти същество.
То тупти, тук и сега, налива те с кръв и живот, дори, когато мислите ти не намират опора в днешния ден.
То не ти изменя никога, въпреки, че често пишем песни за предателството му.
То има свой път, дори, когато се опитваш да го отклониш.
То криволичи по обичливата пътечка, дори когато му крещиш да мрази. Но също така се спуска бързо по склона на безразличието, дори когато ти се ще да го изтръгнеш, да го инжектираш с любов и да го върнеш на мястото му.
Неведоми са пътищата му. Своенравно е то. То храни с живот тялото ти, но и го кара да се гърчи в конвулсии.
Не можеш да го излъжеш. Не можеш да го принудиш. Не можеш да заглушиш гласа му. Не можеш да му се противопоставиш.
То е единственото истинско нещо, което имаш.
No comments:
Post a Comment