Tuesday

Слънчогледите наведоха глави...


Неудовлетворението е страшна сила. Страшна в смисъл на плащеша. И почти неуправляема.
Първоначално може да те подтикне да се напънеш със сетни сили, за да постигнеш някоя цел. При последвал неуспех, неудовлетворението расте.
И расте. И расте. И те обгръща като каучук, стяга те, не ти дава да дишаш, убива с натиска си мотивацията ти за всичко останало. Като се натрупа  прекомерно, измеренията му губят очертания. Приемат формата на всяка част от желанията ти, любимите ти занимания, хората около теб, комуникацията.
Нямаш желание за нищо. След време не се и опитваш да потърсиш, защото знаеш, че всеки нов опит ражда нова надежда, че този път ще е различно. И всеки път тази нова надежда умира, приклещена в щипците на неудовлетворението.  И ако умре бързо и безболезнено, даже ти олеква. Но понякога тя диша до последно, стиска ръката ти и те окуражава. Докато издъхне, смазана от поредното разочарование.
Когато заплачеш толкова много пъти над смазаното й лице, че вече не помниш как изглежда то, ако не го гледаш през сълзи, идва Апатията. Вече изобщо не те интересува какво става с теб, около теб и в теб. Ти си неудовлетворен и си отегчен от неоспоримостта на този факт.

После те застига раздразнението, че така се е случило. Отново. Ядът, че си изгубил себе си. Че не чувстваш нищо друго освен НЕудовлетворение, че то те прояжда, размива, смъква те в помийната яма и секунди те делят от това да не оставиш дори следа след себе си. Ако не броим хлъзгавата мътна струя, стичаща се по ръба на канавката.
Плъхове. Крясъци. Кал. Потъваш. Неудовлетворението е дълбоко, бездънно, лепкаво, черно. Безмилостно.
Другите не разбират. Не се надявай напразно. А най-гадното е, че онзи, който е причина за твоето потъване - той най-малко разбира какво ти е причинил.
Да затъвам ли по-дълбоко в размисли дали Другият може да те накара да се чувстваш напълно безсмислен, или става така, защото ти сам му позволяваш? Да стане ли по-мрачно, ако най-важният за теб човек понякога те кара да се чувстваш така празен, че в даден момент вече не можеш да задържиш поглед върху него без да мислиш за хилядите разочарования, които ти е донесъл? Които са подредили гостната и са посрещнали любезно неудовлетворението за целия период на дългото му гостуване в душата ти.


Равносметката очиства. Искам да си щастлива, за да спреш да пишеш. Нищо ново. Търсиш ли се в сълзите на другите? А те често те намират в своите. Искаш ли наистина да си там или си толкова бездомен, че дори не знаеш къде се намираш и каква е тази влага, която къпе ресниците?
По-леко ли ми става, ако напиша болката си така завоалирано, че никой да не я разбере истински? Абстрактността на думите ми върху този лист може ли да прикрие факта, че причините за моето неудовлетворение са далеч не толкова абстрактни и дори са смазващо прости. Ако имаше само кой да ги разбере.