Fragments of Nothing

След прекараните няколко откраднати часа заедно, той стана от леглото и започна бързо да се облича.

- За къде се разбърза? - попита тя с дрезгав глас. Искаше го обратно в леглото си.

- Трябва да тръгвам. - отговори рязко той и продължи да се облича.

- ОК. Обади се, когато имаш "пролука".

Целуна я и тръшна вратата на хотелската стая зад гърба си. Някак почувства товарът свален от плещите си. Всеки път се чувстваше така.

Прибра се тихо, на пръсти почти. Погледна се в огледалото в антрето и бързо отмести поглед. Вратата на спалнята беше отворена. Можеше ясно да види очертанията на тялото й под завивките. Беше заспала вече. Слава Богу. Нямаше сили да погледне в очите й и да понесе въпросите "Как мина денят ти? Гладен ли си?".

"Ако съм дискретен, тя никога няма да разбере за тези малки моменти...Няма да я нараня. Колко по-добре, че нищо не подозира".

Така вината май беше по-малка...

Чу го да влиза в банята. Очите й блестяха в тъмното.

"Колко добре, че се изкъпва винаги преди да легне до мен".

Толкова по-добре, че не беше тя тази, чиято миризма той бързаше да отмие от тялото си...

OFF topic update. In Brief има честта да бъде номиниран за Блог на месец януари. Можете да го подкрепите тук.

~~~

Седеше в бялата стерилна чакалня пред кабинета на лекарката. "По-стерилна е от операционна" - мина й през ума, докато прехвърляше нервно страниците на някакво женско списание за мода. По коридора премина щастливо прегърната двойка. Помисли си колко странно беше, че до преди няколко години и тя бе копняла за същото. После разбра, че намирането на хармонията, за която беше чела в книгите и която бе неин пътеводител през целия й живот, е почти невъзможно. Трябваше просто да излъже себе си, че я е постигнала. А тя не го искаше. Затова на 35 все още беше сама.

Беше притеснена. Разбира се, че се страхуваше от резултата.

- Анна? - разнесе се гласа на сестрата.

Изправи се и влезе в кабинета. Връчиха й плика с резултата, но тя не пожела да го отвори. Не още. Излезе на улицата. Слънцето грееше твърде силно в зимния ден. Пликът пареше ръката й през тъканта на мантото.

Седна на една пейка в близкия парк и вдиша дълбоко острия, хладен въздух, който гърдите й приветстваха неочаквано силно. Почувства се много жива. Каквото и да прочетеше там, тя беше жива и нямаше нищо по-хубаво от това.

Бавно го извади от джоба си и го изглади с ръка. Без да бърза, плъзна пръст по залепената страна и го скъса. Отвори сгънатия на две лист и погледна вътре. Това, което почувства в този миг, я изненада. Не беше страх. Въпреки положителния резултат. Напротив, обзе я спокойствие. Дълбоко, необяснимо спокойствие. Все едно изведнъж се беше събудила в малкото си легло в старата семейна къща и от долния етаж се разнасяше ароматът на палачинките на мама в събота сутрин.

Следващата мисъл я върна на онзи пуст плаж в Кармел. Изложбата, всички фини дами в тафта, виното...И после той. Боси по пясъка, по все още топлия пясък, който малко по-късно тя усещаше по цялото си тяло заедно с едни търсещи ръце, които оставяха парещи следи по кожата й, за да минат по тях едни устни да утолят жаждата си за топлина. Беше останало някак далеч. Но сега й се стори близко. Дори не беше запазила телефона, който той написа на една рекламна брошура. Стори й се твърде млад и искаше да остане там, на плажа в Кармел, като отломка от едно красиво минало на една вече не толкова млада жена.

Слънцето светеше още по-силно, обливаше я с топлината си така силно, че за момент тя усети,ч е може би тя  идваше отвътре...Усещаше живота с всяка своя фибра. Щеше да се бори за него. Каквото и да й струваше.

Усмивката й се плъзна някак несъзнателно по устните. Положи много леко ръка на корема си.

 - Аз и ти срещу целия свят. Аз и ти. Вече няма да съм сама.

Сгъна листа, изправи се и закрачи по улицата. Усмивката й караше непознатите да се обръщат след нея.

Искаше й се да разтвори ръце и да даде физически израз на полета в душата си.

Бягство

Събуди се рано. С усмивка. Протегна се и се изправи с едно гъвкаво движение. Погледна чехлите и поклати глава. Тръгна боса, в коридора плочките я посрещнаха с хладния си допир. Мина покрай вратата на спалнята за гости. Надзърна – той спеше спокойно в широкото легло. Твърде широко, от както спяха отделно. По негласно споразумение останаха заедно, поне привидно. Нямаше да е добре да привличат внимание с личните си неразбории. Не беше добре за имиджа му точно сега.

Понякога все още се промъкваше при него. Като във времето, когато се желаеха лудо. Взе си душ и се измъкна тихо, почти на пръсти. Качи се в колата и потегли рязко. Спря далеч, в една тиха улица. Не биваше да виждат колата й там. Мина през задния вход и се качи на четвъртия етаж. Имаше ключ, но беше отворено. Влезе и се ослуша. Твърде тихо. Отвори вратата на спалнята. Той спеше. Телефонът беше до ръката му, така бе заспал. Бяха говорили до късно. Изглеждаше по-млад...почти като дете. Слънчевият лъч, който се промъкваше между щорите, го галеше меко по гърдите. Прииска й се да го замени с ръката си.

Това тук беше един малък свят, необезпокоен от банални проблеми и отношения. Малък, лесен и светъл свят, който обитаваха двамата от време на време. За кратко, за да не позволят на сложни въпроси да се промъкнат и тук. Можеше да мисли дълго така, изправена над него. А искаше да го събуди, да се огледа в сънените му очи, които щяха да я обгърнат с обожание. Неегоистично и изчистено от сложните въпроси в очите на другите. Въпроси, които я уморяваха до смърт.

Той се събуди. Усмихна се широко. Радваше й се с цялото си същество. Имаше нещо детско в него, нещо леко и нежно, което я изстрелваше в безтегловност. Протегна ръка към нея...Имаха твърде малко време заедно...преди всеки да се завърне в своя сложен свят.

Усмихни се!

Днес аз искам да избягам от студа. И от този навън, но повече искам да избягам от студа между хората. Все по-често си мисля, че наистина всеки има у дома си една вана, която всяка сутрин пълни с лед и там подготвя тоалета си за деня. Аз взимам горещ душ.

Излизам навън и освен, че замръзвам от минусовите температури, замръзвам като шушулка и от хладните, забити в земята погледи на хората, които срещам по улиците. Светът ли свърши? Или наличността от усмивките на щанда в кварталната бакалия е изчерпана? За сметка на това всички сте си купили грижи, виждам, и в бонус към тях -10% от цената за дълбоки хоризонтални бръчко по челата. Не е лесно, наистина, да се усмихваш винаги. То не е и задължително. ще прозвучи като клише и е, но нали знаеш колко повече ти коства да си намръщен?

Пускаш щорите на черупчицата си и се затваряш там. Убежище ли търсиш? От студа? Извади ваната, напълни я с любов вместо с ледени кубчета и си подсигури дълга ароматна вечер в нея. След това извади парчето тънък като стъкло лед от лявото си око и си позволи да заплачеш. Ако ти е тъжно. Ще стопиш много от онова вътре, което държи хладината в гърдите ти. Прегърни някого. Дори да е човек, за когото на първо четене не би дал и пукната стотинка. Вдигни поглед от паважа. Как ще видиш светлината пред себе си като не вдигаш очи към нея?

Да направим с възможния живот... възможно най-доброто. Зарадвай се на малкия си успех тук и сега, помисляй "Можеше да е по-лошо" по-често отколото "Можеше да  е по-хубаво". Не чакай да се сбъднат нереални мечти, за да отвориш вратата на малките радости. Да се обичаш...

Когато видиш срещу себе си усмихнат непознат, не бързай да го слагаш в графата "Луд" и да се питаш на какво толкова се усмихва. Спри се и се запитай защо ти не се усмихваш. Няма ли поне едно нещо в живота ти, за което си струва да изразиш, че се радваш.

Всяка сутрин срещам едни и същи хора до пътя си към метрото, знам вече палтата, панталоните, акесоарите на всеки от тях. Толкова много сутрини, в които се разминаваме и се поглеждаме, въпреки, че не се познаваме. И тази сутрин една от тези непознати, разминавайки се с мен, с усмивка каза "Добро утро". Стана ми странно, но аз също съм била в ситуации да съм запомнила нечия физиономия и да си мисля, че едва ли не познавам лчино човека. И това обикновено са приятните лица на усмихнати хора. В които ми е приятно да се вглеждам.

Приятно ми стана от тази сутрешна "грешка" на непозната-позната. Усмихнах се до уши и не можах да спра да се усмихвам чак до влизането в офиса. Стана ми топло. От "доброто утро" на някаква непозната жена. И тази топлина ми държа доста по-дълго от хладината в твоя поглед, намръщен, бързащ гражданино на света. Дори бих искала да мога да ти дам малко. Затова утре, ако някой непознат те поздрави с усмивка...не бързай да гледаш с недоумение. Просто приеми емоцията и я остави да пусне корен в теб. Повярвай ми, веднъж покълнала, ще полагаш много специални грижи за нея.

:-)
♪♪♪ http://www.youtube.com/watch?v=8v9yUVgrmPY

Драски без шарки

Me, myself & I

 Не мога да си направя автопортрет. Затова ще положа само няколко неумели щрихи и ще погледна отдалеч, за да проверя дали поне малко си приличам. Поне ще опитам.

Не съм свикнала да разказвам на приятелите си как се чувствам. Споделям с In Brief.

Не се страхувам да се разголвам. То е все едно да се излагаш на слънце.

Не нося обици, достатъчно ми е, че тялото ми е подвластно на гравитацията.

Не  боядисвам косата си. Вече. Установих, че харесвам много това, което съм под повърхността на кутикула.

Не оставям косата си дълга отдавна. Подстригах всички фалшивости.

Не мога да говоря, без да гледам в очите на човека насреща. Някак безсмислено е обратното.

Не понасям лъжите. Не мога да изневеря на истината. Твърде моногамна съм.

Не серийно моногамна. Има значение.

Не чакам дълго, за да достигна желаното. Качвам се на столче и се повдигам на пръсти.

Не се смея на глас често. Целта не е да ме чуят, а да усетят вибрациите.

Не вярвам, че любовта означава да обичаш някого такъв, какъвто е. Понякога най-истинско е да го обичаш въпреки това, което е.

Не се опитвам да се променям. Промяната е постоянно растяща величина, накрая ще престана да бъда себе си.

Не мисля за далечното бъдеще. Живея тук и сега, това са координатите на най-красивите неща, които могат да ми се случат.

Не съжалявам за миналото, за пропуснатите шансове. Просто не са били мои.

Не се вълнувам от това, че много хора се обръщат след мен. Те се обръщат и след красивата жена, и след безръкия инвалид.

Не вярвам, че човек е голям, колкото са големи мечтите му. Мечтите нямат размери, стига. Мечтая да изживявам по-пълноценно магията на малките неща.

Не обичам показността. Но обичам да се поздравявам за успехите си.

Не съм скромна. Хората трябва да осъзнават силните си страни и да ги показват.
Няма да обяснявам, че всички имат сърца. Дори финансистите. Не, нямаме калкулатор там, вляво :)
Не харесвам дългите постове. Тях често ги пише самотата.
Не знам дали мога да довърша, без да изляза от платното. Поне опитах да започна по правилата - от чертите към очертанията. Очите са най-трудни. Рисувах, без да натискам, без да потъмнявам, за да не трия много с гумата. Понеже следите остават. А тези от твърди моливи не дават нужната дълбочина.

Не оспорвам, че човек цял живот се учи. На какво ли не. Сега мога да кажа, че му е нужен повече от един живот, за да изучи себе си. И да се автопортетира вярно.

Underground

Ако всяка сутрин в 8 се чудиш къде са симпатичните младежи в този град, отговорa открих днес - в метрото, в 10.

Ако се опра на типологията на Марк, аз явно съм от тези, които в метрото оглеждат другите. Просто ми се наложи! Друго нямам в своя защита.

Но да започна отначало. А него го постави странната жена, която се втренчи в мен още на СУ, през цялото време не отклоняваше воднистосин поглед от лицето ми, за щастие - само до Опълченска. И не, това не ме поласка изобщо, особено като забелязах, че си мърда нещо с устни преди да слезе.

Странен тип # 2: някакъв мушмул с изгризани нокти и ученическа раница. Да, знам, знам, но ръцете винаги ми правят впечатление, казват всичко. Той така упорито си говореше тихо и се усмихваше на празното място до себе си, че ми се наложи да разтъркам очи и да проверя дали не съм ослепяла.

Имаше и две тетки със забрадки и големи торби Kaufland, разположени в двата противоположни края на вагона, но изпитах желание да ги подканя да се запознаят и да обменят инфо за промоциите на зарзават и карантии.

# 3. Младежът, който на вид спеше дълбоко с глава на чантата си и на Вардар скочи като заек и излетя. Другият, който пак на Вардар застана близо до вратата, погледна вътре, после вкара ухо във вагончето и като чу "Следваща станция Западен парк", втурна се, явно доволен, че е уцелил посоката. За двете минути престой на едно място с него, се почувствах твърде странно. Направо си беше зловещо. Подсмихваше се и на слизане даже се обърна да се огледа, все едно е оставил вътре бомба и е доволен, че слиза.

Относно това, с което започнах - имаше приятни на вид млади хора, четящи вестници и книги. На столчетата по станциите. Незнайно защо не видях да се качват в никоя от двете посоки в кратките моменти, когато вратите се отваряха на станциите и се засичаха влакчетата от и за центъра.

Creepy. Скрита камера? Или няма нищо нередно в това да си говориш сам. Тези странни типове, сигурно отчаяни от липсата на комуникация и разбиране между хората, са намерили спасение в разговора със себе си. Или с въображаем приятел. Доста мъдро, но поне на този етап от живота си смятам, че ми е рано за подобни проблясъци и мъдрости. Даже имам по-голям стимул да опитам да намеря общ език с хората около себе си.

Ако не си по това време в офиса, много вероятно е да си изтрещялка. Малък извод от тази сутрин и заключение, че ще се постарая да ходя на работа като нормалните хора и нито час по-късно.

Искам

Пожелах си пролет, а ето, че пак е зима. Днес този сняг не ме радва, белотата му не ме заслепява, не ме усмихва, очите дори ме болят от снежните остриета. Днес ми е студено отвътре. Почти колкото навън. Надявам се да е временно като снежинките, падащи на затоплената земя , надявам се скоро да се стопи това мъчително усещане. Колко лесно е да си уязвим, когато се страхуваш от нещо, което не можеш да контролираш, нещо, над което нямаш никаква, никаква власт...Колко лесно се сриваш от пиедестала на силната си личност и ставаш слабичко дете, уплашено от тъмното. Само тогава разбираш, че си никой, въпреки всичките си борби. Не можеш да прогониш страха от загубата, не можеш да се пребориш с мрака, те са си там. Стоят в ъгъла, настръхнали и готови да захапят всяка оголена част от теб. Не можеш да избягаш от тях, когато решат да изоставят тъмния ъгъл и да навлязат в твоето светло пространство, обграждайки те от всички страни. Можеш само да да им се усмихнеш напук, с ирония и да им покажеш, че могат да те наранят, но не могат да те убият. Напротив - могат да ти дадат стимул да повярваш в по-светли неща. В по-голяма сила.

Искам да повярвам. Само това. Дай ми основание да знам, че си там и ме чуваш.

Понеделник vs Good mood

Напоследък установих, че съм по-щастлив човек, откакто спрях да си губя времето с гледане на телевизия. Не ми липсват глупавите сериали, които се повтарят по три пъти на ден, нито сеирджийските риалити-та, които ме хвърлят в размисли каква деградираща нация сме, или пък новините, където освен евтини опити от страна на медиите да се извлекат дивиденти от разни трагедии, друго няма. Значи, вечер от седем до десет печеля цели три часа от живота си, очистени от простотия. Какво правя през това време? Не, не ровя в нета. Достатъчни са ми 9-10 часа през деня в офиса. Достатъчно вечери съм прекарала в интернет в последните години, но нищо не спечелих от тях. Може би само загубих някои неща. И не, не чета повече книги. Станала съм много капризна към това, които чета. Искам да е нещо в полза на личността. Понеже се изживявам като строителен работник на работната площадка на моето Аз. Нещо, което да ме запознае с мен самата.

Имам повече време да мисля. Макар, че мисленето е процес, който не винаги ми се удава лесно. Трудно е да ги подреждам всичките хрумки, а май трябва. Седя, взирам се в точка и мисля, като по някое време се улавям, че само седя и се взирам, а точката дори е побягнала, уплашена от втренчения ми  поглед.

Друг път мисълта ми хвърчи хаотично (обичайното състояние, всъщност). Понякога дори се опитвам да я "завържа" набързо с връв от букви, за да не я изпусна. Понякога успявам. Тогава се втренчвам в нея, препрочитам я и й позволявам да пусне дълбоки корени, да се превърне в осмислена и подредена хрумка.

Понякога не мисля изобщо, а се оставям на нещо друго да ме води. Какво точно е то, не мога да  опиша, не искам да му давам име насила. Тази упорита човешка черта за всичко да търсим име и ако няма - да го измисляме, ми е чужда. Как да измислиш име на усещането, когато се отпускаш в любимия си стол и се оставяш да те обгърне по начин, който няобяснимо те кара да се почувстваш защитен от целия свят. Или на усещането, когато приближиш устни до любимата си чаша с кафе/чай и дълбоко вдишаш аромата, който те изпълва пак с някакво странно, приятно-гъделичкащо, но безименно чувство? Нещо средно от безпределно щастие, изненада, наслаждение, много цветове на едно място и букет от копнежи и аромати, които те пренасят в друго измерение. Дай име на това, което те изпълва сутрин, когато затваряш вратата на дома си зад гърба си и хем ти се иска да се върнеш обратно в уюта му, хем искаш да се втурнеш в предизвикателствата на света навън.

Как се случва ненадейно да се събудиш някоя сутрин с мисълта, че си обърнал гръб на всички лоши неща, на всички хора, които някога са те наранили и дори не им се сърдиш за злините? Усещането, че си замахнал с гумата и си изтрил с едно движение всичко, което те е подтискало и пред теб стои празен, чист лист, който да запълниш с красиви неща. Не знаеш как е станало, някаква магия, докато кротко си спал, но дълбокият покой, който те изпълва, и свободата, с която поемаш дъх и осъзнаваш, че ти и само ти определяш щастието си...не ти и трябва да знаеш как се нарича.

Дай име на чувството, когато сутрин на сбогуване целуваш любимия човек сякаш знаеш, че няма да го видиш повече никога, а вечер бързаш да го целунеш, радостен, че го виждаш отново, сякаш наистина тази среща е била с вероятност на случване нула процента. Щастие? Полет? Способност да се радваш на всеки миг? Всичките са твърде ограничаващи за това, което те изпълва, нали.

В момента жадно вдишвам аромата на току-що обелен портокал. В ушите ми - любима музика. Имам стотина задачки за изпълнение с краен срок - as usual - asap. Само че не ми пука. Това как се нарича? Нирвана? Или аз просто съм щастлив човек напук на понеделника.

Малка приказка за щастието

Той се появи от нищото, не знаеха нищо за него, не се сприятели с всички, но с малкото хора, с които намери общ език, създаде здрави връзки. Останалите го гледаха с пренебрежение или може би обида, че той не прояви интерес към успелите им особи, всеки с прочутия си произход. И го настъпваха при всеки удобен случай. Въпреки това той беше отзивчив и добронамерен към всички. Само дето стоеше настрани от забавленията им, не участваше в бурния им смях, не споделяше интересите им. Затова често го дразнеха с напереното си отношение и демонстративни опити да му кажат, че мястото му не е там. Всичките тези млади, усмихнати и на вид позитивни хора не можаха да го накарат да пожелае да бъде като тях  и това го превърна в трън, забит в петата на групата.

Имаше само един човек, който знаеше нещо за пришълеца, но мълчеше. Стария. Той само им хвърляше пълни със съжаление погледи, когато ставаше свидетел на поредното обсъждане на "скучния, винаги сериозен и досадно сдържан Андрей". А Старият беше критерий за тях, искаха одобрението му и вниманието му към новодошлият нажежаваше допълнително отношенията.

Веднъж най-напереният от всички попита Стария защо вече не се включва в разговорите им, които винаги са така весели и биха го върнали към младостта.

"Защото няма нищо весело във веселите ви разговори и невъздържания ви смях, момче." - отговори Стария и извика минаващия наблизо Андрей да го изчака да обядват заедно.

Вечерта напереният младеж изчака да остане насаме със Стария. Цял ден не беше спрял да мисли за чутото.

"Защо да няма нищо весело? Защо винаги се усамотяваш с този намусен и негативен тип, какво по-интересно има той? Дори не знаем от къде идва." - каза с неприкрита злоба.

"А вие защо не го харесвате? Защото не познавате семейството му?"

"Защото сме дръзки, позитивни, успели, не желаем той да внася лошото си настроение  сред нас.  Толкова рядко го виждаме да се усмихва или да говори за нещо забавно. Защо да го харесваме? Той няма нищо от това, което имаме ние. Светът принадлежи на хората като нас."

"Грешиш. Всички вие грешите. Лесно е да си наперен, когато имаш всичко, лесно е, когато си роден със сребърна лъжица, лесно е, когато имаш дом, приятели, когато си здрав и нямаш грижи. Тогава е лесно да си усмихнат постоянно, да си самонадеян и да се наричаш оптимист, защото не си се сблъсквал с нищо, което  заплашва да те запрати в бездната. Но, когато нямаш никого, нямаш нищо и се бориш за всяка педя от свободата си, за всяка глътка въздух, тогава не е така лесно. Тогава се променяш с всеки отвоюван сантиметър, с който успееш да се отдалечиш от ръба на пропастта.

Питаше защо го харесвам. Защото той носи светлината си тук, вътре, пази я като очите си и тя не се нуждае от вашето одобрение. Една негова усмивка струва много повече от вашите, взети заедно. Той не е сръдлив и намръщен, вие сте слепи за истинската му същност. Той е разбрал цената на смеха и щастието и знае, че те не са само звук и изражение на лицето. Когато намериш и запазиш щастието напук на всички препятствия, това е твоето и само твое щастие, то не се намира в калъпа, в който всички вие сте се напъхали. Когато научите този урок..." - въздъхна Старият - "Но има хора, които никога не го научават...Не можеш истински да имаш нещо, ако не си се преборил за него. Теб какво те радва?"

"Мен? Радва ме успехът, радва ме одобрението на баща ми, когато направя добър ход в бизнеса."

Старият въздъхна още по-тежко.

"Върви си сега и искам утре да ми  назовеш едно нещо, при мисълта за което вътрешностите ти потръпват и сърцето ти забива учестено. Знам, че ще ти е трудно. Но трябва да започнем от някъде."

Абсолютно In Brief

Два дни на 24° 22’ 40’’ E, 41° 36’ 10’’ N. Какво повече. След няколко часа  безумни завои, в които се разкъсваш между страхопочитанието пред великолепието зад, под и над мантинелата, и ужаса от остротата на скалите пак там, разбираш, че си е струвало гадното усещане в стомаха, за да застинеш само пред една от тези главозамайващи гледки.

Невероятна природа и чист въздух. Приятни непринудени хора и много смях. Най-доброто начало на годината. Дано има повече такива преживявания през новата :)