Tuesday


Наминавам тук като в музей на чувствата. Като албум със снимки на преживяванията. Чета и се усмихвам на последната година. Беше главоломна, странна, но хубава.

А сега пак ми е трудно и пак съм пред счупване, пред страхове, пред загуба. Новогодишно. 
И не знам от кое ме е страх повече. Боря се за нея, а тя отказва да се пребори за себе си. Плача.
Така съм научена, че трябва да давам 110% от себе си, че съм длъжна, че винаги може още, че се самоизтезавам да поправям чуждите грешки и да запълвам празнини в живота на другите, когато това никак не е възможно. И да се самобичувам,  че не правя достатъчно, че не се получава, защото не го правя достатъчно добре. Да се издирам до кръв отвътре, за да видя, че другите са щастливи. Сякаш щастието им може да се закърми само от моите болки.
А не може. "Светът не е идеален, колкото и да ти се иска. не можеш да направиш всички щастливи" - ми каза той, може би наместо утешнителна реплика. 
Не избърса сълзите ми, съвсем по неговия си начин ме остави да съм жена без да ме остави да съм твърде слаба. Затова поплаках тайно. На фона на тъжен филм винаги можеш да изпуснеш соления  водопад на вътрешната си кървава баня.
Не мога да спра да мисля за другите. А толкова искам да съм като тях. Да мисля за себе си.





Болки на растежа


Помня, че когато бях на 12, имах силни болки в ставите и тогава ми казаха, че твърде бързо раста и организмът ми не може се адаптира безболезнено. Наричат се болки на растежа.
Ето. Да боли значи, че растеш - още веднъж ми се напомня.

Осъзнаваш много неща, когато видиш как майка ти окапва покривката и веднага крадешком поглежда дали си забелязала; както едно време ти криеше белите си и чакаше със затаен дъх да видиш дали ще те разкрият.
И ти се доплаква. За всичко тогава, за всичко сега и за онова, което си отива. За хората, които са ти дали живота, а ти дори не познаваш. За нещата, които са те подтискали и които си се мъчил да им простиш, знаейки, че и те са напълно несъвършени. За себе си, когато им простиш и искаш да направиш нещо добро за тях, сякаш си длъжен да подобриш сега заради това, че те не са успели да построят добре миналото си.

И те доядява. На себе си. Че си укорявал, а може би не си имал право.Че си повишавал тон, когато те е боляло  и не си виждал през болката, че може би и тях ги боли.
Признаваш си, че си просто човек. Че те е страх. Че не е провал вечер да се отпуснеш на дивана и да заплачеш. Че искаш само някой да прояви разбиране и да те остави да се наревеш без да мисли, че не си наред. Че осъзнаваш как не искаш да бъдеш за някого непознатият създател.
Колкото по-голям ставаш, толкова повече растат осъзнаванията. Болката. И страховете ти. И едновременно с тях - силата ти.
Амин.